stealth’s blog

Президентски избори през 2016 год. в Турция

Извинявам се за лекото политическо отклонение, но ми беше интересно да видя, какво аджеба се случи в Турция на изборите при намален брой секции.

На първият тур от изборите за президент на България през 2016 год. в Турция (а и всяка друга държава извън ЕС) има лимит от 35 секции. Разгледах данните от ЦИК и от получените резултати извадих само броят пуснати бюлетини. Валидни, невалидни, кого подкрепят е без значение. Измерваме само потокът гласоподаватели. Идеята на управляващите, както знаем, беше да се ограничи сериозно броя избиратели от Турция.

Имаме 35 секции и 31826 бюлетини в урните. Средно по 909 гласа в секция. Работното време беше от 7:00 до 20:00 и възможност за удължаване до 21:00, или общо 14 часа, или 840 минути. Гласоподавателите са успявали да преминат през изборната процедура средно със скорост от 1,08 човека в минута. Като максимално достигната скорост е 2,54 човека/мин. (в секция №326000262 има преброени 2137 бюлетини). Впечатляващ резултат.

За сравнение - на предишните президентски избори през 2011 год. в Турция е имало 41 секции, в които са били пуснати 22430 бюлетини. Средно по 547 гласоподаватели в секция. Това прави 0,65 човека/мин. средна и 1,25 човека/мин. максимална скорост (в секция №290000105 има 1056 бюлетини).

Нека видим какви са резултатите от наложените ограничения (не само в Турция):
Гласоподавателите са се увеличили от 22430 до 31826.
Средната скорост за преминаване през изборната процедура се е увеличила от 0,65 до 1,08 човека/мин.
Максималната скорост също се е увеличила от 1,25 до 2,54 човека/мин.

Ако трябва да обобщя с една дума, то това ще е провал. Механичното налагане на ограничения не работи. Напротив - гласоподавателите в Турция са се увеличили с малко повече от 40%. Няма да коментирам фарсът, който се създаде, както в България, докато се „ковеше“ закона, така и в останалите държави засегнати от ограниченията наложени при „задължително“ гласуване.

И още малко информация, въпреки че сравнението с парламентарните избори от 2014 год. не е особенно коректно. Все пак, там, всеки глас носи реални пари от партийни субсидии и съответно приоритетът е по-висок. Броят преброени бюлетини е 62587 при 136 секции. Средно са гласували 460 в секция. Средната скорост на процедурата по гласуване е 0,55 човека/мин., а максималната - 1,37 човека/мин. (в секция №324900339 има 1152 бюлетини). Ако трябва да дам прогноза, на следващите парламентарни избори броят гласове няма да намалее, а средната и максималната скорост за гласуване ще се повиши драстично. Както вече видяхме, това не е проблем да се случи.

Posted in ля-ля | No Comments »

Ветеран

„Ветеран“ на Гавин Смит е странен роман. Не странен от типа на творба от Чайна Миевил, а странна смеска от различни стилове, която в крайна сметка сякаш не успява да намери свое собствено място. На пръв поглед това е космическа опера - човечеството вече 60 години води война в междузвездното пространнство с извънземна цивилизация. Книгата започва като постапокалиптичен роман; Земята е в руини след ПЧК (Последния човешки конфликт), а главният герой - ветерана Джейкъб Дъглас - ни прави екскурзионна обиколка по по-интересните локации. Нейде до средата, ако трябваше с една дума да опиша впечатленията си, то тя щеше да е хаос. Да, имаше екшън, както и много герои, за сметка на това абсолютно плоски - никаква аргументация, какво ги мотивира, на каква база вземат решения.

Малко след като преполових книгата, установих, че може би има надежда, че авторът все пак е имал идея, от която да тръгне. Киберпънк елементите бяха загатнати предварително (войниците са накичени с хардуер и софтуер, които им помагат да водят бойни действия, но по-скоро като самостоятелни единици, отколкото като единна синхронизирана машина), но реално всичко се завърта след като нашите хора пускат „Бог“ в мрежата и как това би променило обществото ни. Интересно е обсъждането в книгата, на това какво точно трябва да е „Бог“ (какво да върши - параметрите се задават предварително). Интересно в смисъл, че авторът кара героите си да говорят неща, които едва ли биха осмислили. Ветеранът е 30 годишен, с трудно детство и служба в армията, която го изплюва физически и психически смачкан. Което по неведоми причини не му пречи да познава джаз музиката от преди ПЧК и разбира от качествено уиски, въпреки че няма 2 лева да се усмихне.

- Защо всички са по-умни от мен? - попитах Мадж.
- Не са, просто ти си много тъп - рече той.

Все пак идеята за „Бог“ си я бива. Незабавен достъп на всеки до всяка информация. Отворен достъп без цензура, без посредници, без корпоративни филтри, моделиращи данните по свой вкус. Утопия. Но пък защо не… Почнах с извънземните, а ги зарязах още в началото. Едно от добрите неща са идеите за Тях. Като форма на живот, като структура, като различност. До края на книгата така и не ставаме свидетели на контакт между двете враждуващи цивилизации. Освен, разбира се, непрестанният военен конфликт, в който се излива невероятен ресурс от хора и техника, и от двете страни.

„Война в небесата“, продължението на историята, вече е издадено, но аз лично нямам желание за още от това. Да, след достатъчно ровене има интересна идея (без да е развита особено добре) и интригуващ извънземен вид (който също е само схематично нахвърлян и не се запознаваме в детайли), но безсмисленият екшън и алогичните герои почти ме отказаха да завърша дори първата книга.

Posted in за вселената | No Comments »

Кръгът

„Кръгът“ е последната социална мрежа погълнала конкурентите си, разпростряла пипалата си до всяка сфера на личен и обществен живот, посяла семената си сред потребителите си в очакване на богата реколта. Романът на Дейв Егърс ме изненада. Очаквах нещо далеч по-технологично, наситено с термини, хвърлящо поглед в близкото бъдеще. Чудех се дали писател би успял да пренесе Интернет като усещане на хартия. Повече от приятно изненадан съм. Да, не е това, което очаквах - много повече е! „Кръгът“ е социален експеримент, социален инженеринг, който да канализира всичко и всеки през себе си. Да даде мигновен достъп до всичко на цената на личен живот и пространство.

„Кой друг може да създаде утопия освен самите утописти?“

„Кръгът“ е корпорация. Служителите и клиентите не се обслужват, а се обгрижват. Всяко обикновено действие има специално корпоративно название, мотивиращо и вдъхновяващо. Главната героиня - Мей Холанд - средно статистически индивид с ниво на компютърна грамотност „фейсбук“; започвайки работа в Кръгът лесно губи своята идентичност, заменена от корпоративната политика. Включвайки се във Вътрешната анкета - „… награда, голяма чест, при това приятна“ - тя започва да дава бързи отговори:

- Благодаря. Доволна ли си от нивото на сигурност по летищата?
- Да - каза Мей.
- Благодаря. Би ли приветствала промени в процедурите за сигурност по летищата?
- Да.
- Благодаря. Настоящите процедури за сигурност по летищата спират ли те да летиш по-често?
- Да.

Минавал съм теста за психологическа годност, преди да взема книжка за C категория (камион); предполагам се прилага и в други случаи. Той представлява серия от въпроси, на които да се отговори в кратък интервал от време. Имаше включени въпроси поставени по различен начин и изискващи различен отговор - положителен или отрицателен, но на практика питащи едно и също. Идеята е, да се провери дали по един и същ въпрос имаш един и същ отговор. За разлика от този тест, анкетата, през която минава Мей, не просто е нелогична, тя е и манипулативна. Въпросите не просто питат, те насочват и изискват точно определен отговор. Моментът, в който осъзнаваш, че епохата, в която човек е програмирал машините, е приключила и е започнало програмирането на хората. Всъщност, сега се сещам и за ефекта на наблюдателя (в квантовата механика), където не можеш да наблюдаваш и/или измериш даден обект без да му въздействащ, променяйки го. Мрежата и в момента бъка от пишман социолози, сънуващи мокри сънища, докато си правят експерименти с неподозиращи потребители. Интересно до колко хората си дават сметка в каква степен са манипулирани от инфорамцията, която получават от Интернет…

Романът успява да постави много въпроси - от личното физическо пространство, цифровата собственост в облака, свободата да си задължен да споделяш, та чак до електронна идентификация и ел.гласуване. Разказано на човешки език, получаваме поглед към Интернет на нещата (IoT), всичко е в мрежата, ние сме в мрежата. Технологичната страна е оставена на заден план, докато се запознаваме с концепции в чисто философски план. С изключение на Мей, останалите герои са някак крайни във вижданията си. Донякъде това се обуславя от позицията, която им се отрежда и им дава възможност да изкажат обосновани тълкувания от собствената си гледна точка. И все пък, въпреки че покриването на всички аспекти е категоричен плюс за книгата, то откровенната радикализация ме подразни. То това май е и единственият кусур на книгата. Доста сложната тематика е представена по изключително достъпен начин. Все още не мога да повярвам, колко леко беше четенето, докато „Кръгът“ бавно се затваряше. И финалът… неочаквано очакван. Бъдещето идва, без значение дали го искаме. Бъдете готови! Лайквайте, шервайте, нахранете „Кръгът“.

Posted in за вселената | No Comments »

Сребърен куршум

С Майкъл Конъли се запознах за първи път, когато се появи филмът „Адвокатът с линкълна“ - вместо да гледам филма, прочетох книгата. И ми хареса. После открих поредицата му за Хари Бош и за отрицателно време изгълтах десетина книжки. С усилие на волята си наложих да спра и да му дам време да отлежи. Докато си почивах, амазон направиха сериал (на собствената си on-line платформа) за Бош (Bosch - 2 сезона до сега), който също доста ми допадна.

„През годините се бях научил, че ако зададеш един и същи въпрос повече от един път, понякога получаваш различни отговори.“

„Сребърен куршум“ разказва отново за адвоката с линкълна - Майкъл Холър като го сблъсква с Хари Бош. Двамата играят самостоятелно и заедно. На пръв поглед сякаш на сила, но всъщност се допълват играейки на различни позиции в един отбор. По-скоро съдебен роман, но върви леко и бързо, и най-вече интересно. Неусетно се нареждат нещата, някак очаквано и все пак задоволително. Обичам да чета за смели хора, отстояващи професионалните си позиции. Жалко, че от доста време това се среща само в художествената литература. Да, май затова чета повече книги, отколкото гледам новини. Трябва да си намеря още от Конъли. Заслужава си.

Posted in за вселената | No Comments »

Винил

„Винил“ (Vinyl) е сериал на HBO като част от създателите му са Мик Джагър и Мартин Скорсезе. На практика, пилотният епизод е пълнометражен филм режисиран от Скорсезе, а останалото е… не, по-добре да не бързаме.

I built this company using drugs. When I got sober, that’s when everything got fucked up.

Намираме се нейде през 70-те години на миналият век. И историята ни води след шефа на измислена звукозаписна компания - Ричи Финестра и неговите премеждия със закона, мафията, наркотиците, музиката и любовта. Не задължително в този ред, по-скоро без ред, като влияещи си един на друг аспекти от едно цяло. Сериалът е едно преживяване, събития случващи се не според логиката, а притиснати, побутнати, смачкани от атмосферата, в която сме дълбоко потопени. На преден план е музиката. Виждаме хора хвърлящи сърце и душа за нея. Други, прилепнали паразити, я използват само като средство за препитание. Трети въртят безскрупулен бизнес сякаш това е прозаична стока на пазара. И цялата тази красота изпипана технически до съвършенство (е, как иначе - HBO).

Аз обаче съм малко малък и този период съм го пропуснал. Тотално ми липсваше факторът носталгия и емоционално се разминах с епохата. Да, беше ми страшно интересно да видя Цепелин, Алис Купър, Елвис (ъъъм…), Ленън и т.н. Но те бяха като фойерверки, гръмнали красиво за кратко, в действителност минавайки наблизо по допирателната, почти не докосвайки историята в сериала. Прекрасно изработен детайл, поставен на точното място, доставяйки поне 2 кофи атмосфера, но оставящ сюжета да буксува на място. Не знам до колко успявам да опиша проблемът ми с продукцията. Нека опитам по друг начин - докато тече епизода, аз съм вътре, кефя се на всичко, но веднъж свършил сякаш нямам мотивация да пусна следващият. Няма история, която да ме грабне и завлече чак до края. След пилота, останалите епозоди бяха преди всичко фенсървис. В което няма нищо лошо само по себе си, особено под формата на Оливия Уайлд.

Може би, това че първият сезон ще си остане и единствен е добре. Хареса ми изключително много и още серии само биха разводнили прекрасната атмосфера. Но липсата на здраво свързана история си остава минус поне за мен. Прекалено много герои и нишки влезли в кадър и зарязани. Сякаш исках повече и за самият музикален бизнес. Стана ми умилително да видя, че критиците някога са имали собствено мнение; много отдавана, когато индустрията все още не ги е погълнала.

Posted in филми | No Comments »

Досиетата на Дрезден

За първи път срещнах „Досиетата на Дрезден“ под формата на сериал преди почти 10 години. Интересна смесица от градско фентъзи с детективски нотки. Поне като описание. Честно казано, не помня каква беше историята в телевизионната версия и защо остана само с един сезон. Или пък точно това е била причината…

Джим Бъчър пише първият роман от вселената на Хари Дрезден през 2000-та год. като до 2014-та вече е събрал колекция от 15 книжки. Човекът явно пише бързо, текстовете се четат изключително бързо, а след това бързо се изтриват от съзнанието. Може би, магия някаква? Помня, че имаше магьосници, вампири, върколаци и т.н., но нищо, което да извади поредицата от ниво „не ми пука“. Не ми беше скучно, действието непрестанно сбълскваше героя с нови и нови премеждия, Хари се раздаваше докрай за публиката, и след това продължаваше. Това изречение беше най-доброто, което успях да формулирам като положително мнение.

Кусурите дори няма да правя опит да ги излагам. Стигнах до третият роман и се отказах. Ако имате много свободно време, уплатнете го с нещо друго. Не е като да няма много по-смислени творби, заслужаващи внимание.

Posted in за вселената | No Comments »

Бъдеще

Едно „Бъдеще“ през погледа на Дмитрий Глуховски. Няма полети в космосът, няма и да има. Всички сме закотвени за Земята. 120 милиарда човешки същества само в Европа - огромен град съставен от композитни кули, а в тях на отделни нива са жилищни помещения, индустриални комплекси, тук–там и по някой артефакт останал от миналато, катедрала затворена в кутийка и забравена от всички. Хората са безсмъртни, тела застинали вечно на 30 години, но дали душите им са толкова издръжливи във времето.

Романът носи типично руско усещане. Чете се бавно и напоително, и въпреки че динамични сцени не липсват, сящаш всяко изречение се сляга бавно върху предишното. Тук отделните глави не са просто числа, фиктивно разделящи текста, а шанс да оставиш книгата за момент и да си починеш. Не, в никакъв случай трудна за четене, просто имаш нужда от време преди да продължиш. Без да задълбава директно във философски размишления, има сериозно количество повдигнати въпроси. Какво е да си безсмъртен, да намериш призванието си, да се зачудиш имаш ли душа и да намериш любовта в свят, където тя няма място.

Глуховски добре си е свършил работата технически и в нито един момент не те вади от филма. Европа (а и света), която е изградил е супер правдоподобна (да де, с изключение на безсмъртието). Не само инфраструктурата, но и политиката, която се води на локално и международно ниво - в различните части на света се справят с безсмъртието по различен начин - е достатъчно добре обяснена и логична. Нямаше момент, в който да почувствам, че нещо е прекалено идиотско или фалшиво.

Така и не прочетох Метро две хиляди и нещо, но доколкото разбирам двете вселени нямат нищо общо на нито едно ниво, тъй че вероятно ще ми останат пропуск. Но пък съм заинтригуван, какво ще напише руснакът от тук нататък. Определено има нужда от малко добра източна фантастика, която да ни разнообрази и посъбуди.

Posted in за вселената | No Comments »

Как спрях да се тревожа…

Както са проклинали древните китайци - да живееш в интересни времена! Две световни сили водят студена война. Въпреки че никой не иска да поеме отговорността от започването на нов световен конфликт, всяка от страните действа по всички възможни не преки начини да нанася щети по противника. Въоръжава сателитите си, насърчава прокси военни действия, налива купища пари за пропаганда (или по ново му - хибридна война), провеждат се мащабни учения току под носа на лошите, самолети летят и всяват паника…

Gentlemen, you can’t fight in here! This is the War Room.

И един човек, отказал се с достатъчно власт да хвърли първият камък, да даде началото на дългата верижна реакция от метал и експлозиви, задвижени и насочвани от човек с едничката цел да унищожат човека. Защо? Заради ненавистта си към комунистите? Защото се бои за телесните си течности?

I can no longer sit back and allow Communist infiltration, Communist indoctrination, Communist subversion and the international Communist conspiracy to sap and impurify all of our precious bodily fluids.

Да, последното изречение взриви илюзията. Тук не става въпрос за политиците, които ни управляват в момента. За филмът говоря - Д-р Стрейнджлав или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба. Филм на Кубрик от 1964 год. Как е възможно повече от 50 години по-късно все още да дрънкаме с оръжия по този начин? И все някой идиот ще се намери, да ги използва по предназначение - да убива. Заради телесните си течности.

Mein Führer! I can walk!

Бегом до видеотеката и обратно за да гледате филма. Ако вече сте го гледали, това е точното време да повторите. Явно е нужно.

Posted in филми | No Comments »

Библиотеката на Въглен връх

„Библиотеката на Въглен връх“ е първата художествена книга на Скот Хокинс. Преди това е писал компютърна литература и се е занимавал с unix/linux. Това последното го разбрах в последствие, но добавя още червени точки към доброто впечатление. „Доброто“ всъщност е доста сухо определение. Ебаси, та’ кни’а к’ръти, бе!

Трудно се описва нещо такова. Мистичен сблъсък с епични мащаби или нещо от сорта. Древни същества с безкрайни познания и възможности. Богове. Аналогията с „Американски богове“ на Геймън е първото нещо, което правите още преди да започнете да четете. Митологичната атмосфера ме гъделичкаше повече като по-добрите неща на Зелазни, например „Една нощ през самотния октомври“, но не само тя. Битка, в която са вложени невъобразими сили и умения, жажда за отмъщение и план кован в течение на години. Но не само това.

„Скоро след като тя затвори на президента, кървавата грамада се събуди и наби няколко канелени рулца.“

Изключително измислен текст, всеки детайл е напаснат като в перфектен детективски роман (за всяка случка си има подсказки, но нямате шанс да ги навържете смислено докато не стигнете до там), а въпреки всички смахнати неща, които се случват, логиката на действието не накуцва нито за миг. А екшън не е като да липсва. Но Земята не е цел, а просто арена на сблъсъка. Виждаме победата и опустушенията, която оставя тя след себе си. И се оказва, че за разлика от други истории, тук победата не е край, а едно ново начало… Ебаси! Всеки друг, уважаващ себе си (най-вече) автор би направил от това трилогия (от която биха извлачили поне 6 филма) с обещание за още. А аз преди малко затворих един завършен роман. Американец, описващ случка в Америка с американци е сътворил толкова не-американски роман, че чак не мога да повярвам. Между другото, има и зомбита, но не се казват така и вече неособено учудващо - работят в романа и не те карат да започнеш поредната подготовка за зомби-апокалипсис. Ебаси! Прочетете я!

Posted in за вселената | No Comments »

Водосрез

„Водосрез“ на Паоло Бачигалупи бе закупен, веднага щом го мярнах, че е издаден. „Момиче на Пружина“, първият му роман, въпреки че не успя да ми влезе под кожата, ме впечатли достатъчно за да следя с интерес автора.

В не много далечното бъдеще климата се променя до такава степен, че водата и водните запаси увеличават съществено значението си. Действието се развива около река Колорадо, от която разпределят порции 5 американски и 2 мексикански щата. Невада, Аризона и Калифорния действат самостоятелно, далеч от федералното правителство, за да си осигурят повече части от водните права, които да им гарантират оцеляване поне в близко бъдеще. На фона на пустинята, завладяла всичко наоколо, хората са започнали изграждането на аркологии (архитектура в симбиоза с екология) - автономни сгради, които се нуждаят от минимално количество външна енергия и вода. Но местата вътре са малко и скъпи, и само малка част от населението има шанс да стъпи вътре. Щатските граници са затворени и хората оцеляващи около помпи монтирани от Червеният кръст с крива усмивка се успокояват, че на север е толкова влажно, че бельото мухлясва… Светът е ужасяващо реален и сякаш не четем фантастика, а гледаме утрешните новини. А новините са ни познати, манипулативни, полуизказани истини, сензационни глупости вместо разумен коментар.

„Знаеш ли какво? Не. Въобще не ми пука за лъжите. Истина. Лъжи. Едното или другото, стига да… - тя замлъкна отново и поклати глава. - Не е заради лъжите. Заради премълчаването е. Премълчаването ме побърква. Всичко онова, което не се казва на глас. Всичките думи, които не се изписват. Това ти засяда под ноктите. И след известно време просто те убива. Всичките статии, които се учиш да не създаваш. Всичките истини и лъжи, които никога не отпечатваш, понеже до една са твърде опасни.“

Шпионажът властва навсякъде и е пуснал пипала във всяка градска администрация, ровещ за ценна информация, която може да даде предимство. Защото водата в пустинята е стока с крайно количество, от което трябва да се докопат, колкото се може повече части. Двойни агенти или такива, които се опитват да работят самостоятелно, неразбиращи какви огромни интереси (и човешки животи) стоят над всичко това.

Библията в книгата - Cadillac Desert - се споменава достатъчно често и вероятно запознатите с нея, биха оценили още по-добре романа, но и без тази информация книгата те поглъща и те изплюва накрая, задоволен по някакъв изкривен начин. Това е история, която те сгабчва и атмосфера, която те кара да се оглеждаш, къде си си оставил праховата маска. Всичко е явно добре обмислено и работи. А забележките ще ги спестя, не защото са опасни, а защото са незначителни и е по-добре без тях Прочетете „Водосрез“, заслужава си!

Posted in за вселената | No Comments »