stealth’s blog

Екс орбита

„Екс орбита“ на Васил Георгиев е странно нещо. На задната корица пише, че е иронична антиутопия, с което мога да се съглася. Но за увлекателен и динамичен биопънк роман, бих поспорил.

Рекламата е голямо нещо. Чух интервю с автора по радиото, звучеше интересено, а известно време по-късно, вземайки си новата книга на Паоло Бачигалупи – Водосрез, се сетих за орбитата - биопънк, сигнално-еко зелено, петролът свърши – все неща, които се срещат, както в романът на Васил Георгиев, така и в предишната издадена в България книга на Бачигалупи – Момиче на пружина. Продадено!

В началото бе София. Добрите, добре познати ни панелки от време оно. Явно и стотина години по-късно. Да, „Екс орбита“ е фантастика, развиваща се близо век напред във времето, но пък социално битовата атмосфера ни е до болка позната. Както разбираме в последствие, политическата обстановка също. Иронична антиутопия от всякъде. Карикатурите на един куп движения, култове, псевдо водачи няма как да не ви накарат да се усмихнете.

„Дневникът доказа връзката на българите с Разума още от зората на човешкият род – от Хималаите, от Памир, че дори и от Африка. Доказа, че българи били още онези маймуни, отделили се от шимпанзетата при голямото африканско езеро, около което се заченал човешкият род. Затова днес е ясно, че всеки е преди всичко българин и чак след това човек, че българщината е знакът, който Разумът е дал на хората, за да ги отличи от другите зверове.“

За съжаление, авторът не инвестира в изграждането на нов свят. Героите, местата, всичко си е както си го помним от вчера. Да, това явно е било напълно преднамерено, но пък страшно липсва атмосфера. И което е по-лошо, липсва и сюжет. Да, героите пътуват от едно място на друго (разстоянията ми бяха проблемни, но пък това да е кусура), вършат някакви неща и… край. Чувството след като затворих книгата бе като че ли някой ми е пратил връзка за интересен блог пост в Интернет. Мнение, в което има заслужаващи си идеи, пропагандира антиконсумеризма, но пък искат пари за него

Posted in за вселената | No Comments »

Кастинг за месия

„Кастинг за месия“ на Петър Делчев е религиозен роман, в частност за християнството. Но малко отдалечен напред във времето - 2054 год. - показващ ни под нов ъгъл, как може да се спаси вярата на хората във вярата. Ставаме свидетели на един опит за реформа (реално проследяваме Съборът, който е организиран с участието на католици и православни християни) на догмите, които разделят хората, вместо да ги обединяват. Съвсем не съм навътре в материята, но от читателска гледна точка новите религиозни идеи на автора (предполагам, че са негови собствени) са доста добре логично разписани. Ще ми е интересно да видя някъде коментар на по-религиозни хора и как те възприемат (псевдо)научно изведеният бог и трите му ипостаса.

На фона на Съборът писателят с доста голям размах ни показва и случващото се по света междувременно. Интересни геополитически идеи, в които човек лесно би повярвал. Въпреки, че няма как да няма разминавания, когато прогнозираш нещо дори в сравнително кратък срок (романът е писан 4 години и е издаден през 2012 год.), то няма как да не направи впечатление отбелязаната мигрантска вълна към Европа. Доста актуално в момента, а явно и за в бъдеще. Както прочетох наскоро - гледайте „Децата на хората“, докато все още не се е превърнал в документален филм за Европа. Харесах големите идеи заложени в книгата и с нетърпение ще чакам втората част (да, това е само том I и няма очертан край). Няма как да споме всеки детайл, но понеже наскоро минаха поредните награди Оскар, които отново генерираха повече шум, отколко полезност:

„Истинската власт бе в човешкия ресурс и управлението на неговите страсти, мечти и домогвания. САЩ можеха да простят на исляма, че има петрол и иска да го продава на изгодна за себе си цена, но не можеха да му простят, че не будува в нощта на Оскарите.“

Разбира се, има и някои проблеми. Няма как да съм сигурен, но религиозната част вероятно е била написана първа, а останалите събития са пришити към нея в последствие. Сякаш имаме разлика в качеството - всичко различно от Съборът се нуждае от стягане, защото има места, където авторът буквално се е олял с писане. Да, това е забавно:

„Надигнаха глави какви ли не - неонацисти, еконацисти, черни пантери, жълти тигри, зелени крокодили, защитници на бялата акула, асоциации на пострадалите от НЛО, екоуфолози, уфоеколози и ветерани от „Войната на световете“.“

Но когато прочетеш подобна поредица за N-ти път, усмивката става леко крива и се питаш нужно ли е. Аз, лично, много се дразня, когато чувството за време се чупи, когато историята скача напред-назад безпричинно. Някои тъпи филми решават този проблем, като слагат надпис с дата/час, което още повече ме вади от релси Смятам, че е била нужна още работа по структурата, за да се наместят по-добре отделните парчета, но нека не издребнявам. Романът е страхотен и въпреки, че се чете малко бавно, доставя доволно количество идеи и наглед реалистичен поглед в бъдещето. И някак удовлетворяващо е, че авторът е българин, а е успял да пренесе действието в произведението си на световна сцена. Има надежда! Дано кастингът завърши подобаващо епично.

Posted in за вселената | No Comments »

The Big Short

The Big Short (Големият залог) е филм, който се опитва да обясни защо и как се случи финансовата криза от 2008 год. Казвам „опитва“, защото незапознатите с терминологията е трудно да наредят пъзела в главата си. А трябва! Финансовият/банковият свят се крие зад помпозно звучащи продукти, завързани термини, отказва да дава обяснения, а в някои страни е противозаконно да говориш против банки. От друга страна, държавата те задължава да ползваш по един или друг начин банковата система, и да „инвестираш“ във финансови инструменти.

В годините след 2008-ма очаквах да се появат повече произведения (в частност и филми), които да информират хората, какво точно се е случило и как са се изпарили парите. Margin Call от 2011 год. без да назовава конкретна фирма ни показа част от краха на борсата. А френският Le Capital (2012) и Вълкът от Уолстрийт (The Wolf of Wall Street, 2013), въпреки че не са пряко свързани с кризата, ни показаха как се случават нещата зад тезгяха на банките. Финансистите (а и не само) разчитат на незаинтересоваността на хората и печелят от нея.

The Big Short или в буквален превод - „Голямото късо“ идва от „къса продажба“ (short selling) - да продадеш нещо, което все още не притежаваш и да го купиш на по-ниска цена след това. На практика ти „залагаш“, че цената на дадена акция (или какъвто и да е друг финансов инструмент) ще падне в бъдеще. Хазарт, да Във филмът ни разказват за CDO (някаква форма на ипотечни облигации), които на теория са страшно стабилни и безрискови, докато някой реши да провери, дали е така в действителност. Оказва се, че необслужваните ипотеки растат постоянно, но CDO-тата, които би трябвало да реагират на тези промени, продължават да се продават на цени неотговарящи на реалността. Michael Burry открива надценените ипотеки и играе на късо с парите на фонда, който управлява. Всички знаем какво се случва накрая - в крайна сметка Бъри печели на плюс с 489.34%.

Филмът се опитва да образова зрителите си, без да е скучен като за това допринасят, както актьорите, така и забавните моменти. За да е опитът успешен е нужно и зрителите да се опитат да осмислят финансовият пазар и как работи той. Дали в наша ползва или пък не… Гледайте The Big Short! Помогнете му да постигне целата си!

Posted in филми | No Comments »

Отвъд разлома

„Отвъд разлома“ е сборник с разкази от Питър Уотс. Същият, написал един от най-добрите научно-фантастични романи, които съм чел в последните няколко години - „Слепоглед“.

Историите са разнообразни, темите също - разчепкват се отново срещи с непознат разум, на какво е способен мозъкът ни, както и не е ли по-добре да променим себе си, вместо околната среда. Ново тук се явява доста (няколко от по-кратките разкази) застъпената религия. Разбира се, съвсем не като нещо, в което се опитва да ни убеди, по-скоро като опити да се погледне от различна гледна точка. В интерес на истината, лично на мен ми е интересно, когато религията се поднася по по-нестандартен начин - тук няма директни ебавки, но Уотс си е доволно критичен.

„Островът“ беше нещото, което ми направи най-силно впечатление. Хора строящи мрежа от хиперпространствени тунели, пътуващи с подсветлинна скорост, ужасно бавно, само напред към безкрая на вселената. Кратък отрязък във времето прекарано с тях, докато се сблъскват с нещо неизвестно, нещо разумно в космосът, стоящо точно на пътят им. Одраскваме само част от историята, която носят със себе си, взаимоотношенията им с изкуственият интелект управляващ кораба, последиците от решенията, които вземат. Не случайно историята е спечелила награда Хюго за най-добра повест през 2010 год.

В „Ниша“ Уотс ни разказва за Лени Кларк - жена, работеща в станция на дъното на океана, но чувстваща се по-комфортно навън във водата със специализираният си костюм, отколкото в клаустрофобичното, скърцащо убежище, което всеки момент може да се смачка под тоновете налягане. По-късно писателят доразвива темата в трилогията Rifters - за модифицираните хора пригодени да работят в дълбоководна обстановка. Още един разказ има в сборника, който също ни води дълбоко под водата -  „У дома“.

Изключително много ми допаднаха всички разкази, въпреки че са писани в доста голям период от време и скачаме от тема в тема. А може би, това е и най-хубавото в подобни сборници. Надявам се, да се появят на български и други негови произведения.

Posted in за вселената | No Comments »

Задочни репортажи за България

„Задочни репортажи за България“ от Георги Марков дълго време дори не влизаше в плановете ми за четене. Почти не помня България от преди 1989 год., а и никога не съм бил запален по историята. Защото това на практика си е поглед към миналото, отдавна отминало време… или поне така смятах, преди да започна книгата. Репортажите покриват някои сфери (от гледна точка на автора - като студент, работещ като инженер, учител, писател, както и с връзките му с властта) от живота по време на „комунистическият“ режим. Така е останал известен, а и все още болшинството хора лепят два вида етикети - комунизъм и капитализъм. Авторът обаче не ни показва комунистическа България. В началото, още докато е студент, в България се налага тоталитарна власт, подчинена на едноличното управление на Сталин. И дори след смъртта на диктатора, България остава подчинена на съветската власт като не взема почти никакви собствени политически решения. Разбира се, пропагандната машина работи и изгражда светлият комунистически идеал, но това е само параван, оправдание, което се използва за всяко действие на властта. Пиесата „Комунисти“, която е поръчана да напише Марков така и не е представена, защото показвала, какви са били комунистическите идеали преди 1944 год. Базираната на документи и факти, проучени от Марков, пиеса през 1969 год. се е разминавала с налаганата от пропагандата идеология, удобна на тогаващната власт.

„За всички това беше свят на истинската, пълната свобода, на истинското братство, на безкомпромисната справедливост, на премахването на границите, на възпитанието на хората в любов и толерантност, на премахването на всички органи и институти за потисничество, на взаимната човешка искреност, на правото на труд и достоен живот… Или, накратко, те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници. На човек може само да му настръхне косата, когато съпостави идеалите на това поколение с осъществената действителност.“

Политическата демагогия винаги е съществувала. Разликата в това, което рекламира властта и това, което се случва в действителност. Дори и сега, слушайки новините и сблъсквайки се с реалността, човек лесно може да види, че управниците явно живеят в някаква алтернативна вселена случайно пресичаща се с нашата собствена. И докато четях репортажите за един вече отминал режим, то не можех да не направя паралели с текущата ситуация в България. Етикетите, разбира се, вече са различни. Идеалите, към които се стремим също. Но властта, сякаш окопала се зад високи стени, живее и „твори“ в своя собствена алтернативна вселена, която виждаме само описана с думи…

Марков подробно описва как навремето са били подчинени журналистите и писателите, опитомени да пишат само на удобни теми, щедро насърчавани да пропагандират линията на партийната вихрушка. Официално цензура няма, но автоцензурата, която всеки сам си е налагал, за да може да получи гластност… е толкова удобна практика, че нашата власт щедро черпи вдъхновение и с успех прилага историческото наследство на тоталитарният режим. Разбира се, сега всеки може да пише и публикува, каквото си поиска. Но в национален ефир през медийните групи се процеждат само удобни за властта въпроси и отговори. А на всяко неудобно мнение и позиция се поставя етикет „опит за покушение срещу избранниците на народа“. Става интересно, само когато два враждуващи лагера се борят за повече власт, но това рядко се случва публично, заради общите бизнес интереси. А обикновеният човек чувства само непоносимост и безизходица:

„Почувствувах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си. Помислих си, че от много години не бях се радвал на нищо, че всичко беше не само предварително отровено, но и обречено да бъде отровено от това чувство за непоносимост. Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си. Чисто нравствено, това беше усещане за двойна подлост — и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравствено — това беше усещане за безизходица.“

В крайна сметка, въпреки първоначалната си нагласа ми беше изключително интересно да погледна назад и ужасно плашещо да видя приликите със сегашното положение в България. С някои от разсъжденията на Георги Марков не мога да се съглася, други пък са напълно погрешни от гледна точка на времето. Писателят не ни разказва и как се оказал близък до властта по онова време, но това не и толкова важно щом човек просто си слага отметка за „непроверено субективно мнение“. В края самият автор завършва с:

„В процеса на тези репортажи аз се старах с най-голямо усилие да дам точна и обективна картина на живота, чийто свидетел бях… Все пак аз бях активен участник в този живот и това би могло да бъде обяснение, ако някъде моята емоционалност е засенчила обективността.“

Posted in за вселената | 2 Comments »

Твърде лош, за да умре

„Твърде лош, за да умре“ на Франсин Матюс би трябвало да е шпионски трълър. Имаме Иън Флеминг, който преди да измисли Джеймс Бонд реално е работил в разузнаването (както всъщност и авторката на тази книга е работила като анализатор за ЦРУ). Имаме също Чърчил, Рузвелт и Сталин планиращи операция Овърлорд, част от която е дестанта в Нормандия, където през Ламанша се прехвърлят около 160 000 хиляди войници в първият ден. Но историята вече я знаем и там не навлизаме в детайли. Това, което ще чопли любопитството ни до края на книгата е, че сред делегациите на Чърчил и Рузвелт има немски шпионин, който предава информация от мястото на събитието. Live!

Разбира се, трябва да се запази в тайна кога и къде съюзниците ще открият вторият си фронт срещу нацистите. Тук романът изведнъж завива и спира. Получаваме стандартно криминале, където всички са в една стая, а сред тях има убиец. Започва подробно запознаване с всеки от стаята като, разбира се, всички са навързани и оплетени като черва. За щастие, поне не оставаме затворени в една сграда до края. От Кайро летим до Техеран, а накрая получаваме и малко екшън.

В крайна сметка, ако на заден план не се случваха исторически решения и не бяха замесени, както тримата съюзници, така и Флеминг, и Алън Тюринг с няколко реплики по телефона, то щяхме да имаме не особенно оригинално криминале. С тях нещата стават по-поносими и задържат интереса до края. Не съм разочарован, но реално няма и какво да похваля - книжка за убиване на няколко часа.

Posted in за вселената | No Comments »

Кривата на щастието

„Кривата на щастието“ от Иво Иванов е книга, която трудно може да се определи. Тя съдържа спортни статии, които са били публикувани в българската преса. Аз съм тооолкова далече от спорта, че май няма накъде повече (особено сега след околоновогодиншите празници…). От друга страна, може да се каже, че книгата е събрала кратки разкази, представящи истински събития. Което също не ме ентусиазира особено - не ми се четеше поредният филм „по действителен случай“. Въпреки доста широкият отзук при излизането, много време измина докато се реша да я пробвам. По чисто технически данни това не беше моята книга. След почти година време, докато я завърша, все още не съм сигурен, че това е моята книга, но не мога да не отрека въздействието ѝ.

Историите, въпреки спортната си насоченост успяват да влязат под кожата, а доста често и да те хванат за гърлото… Не бих се опитал да отделя някои от късчетата живот в книгата, не мога да преразкажа най-доброто. Искам просто да споделя, че чувството, което остана в мен след последната страница е оптимизъм… и удовлетворение. Чудя се дали бих я препоръчал… не знам, но пък ме накара да съживя блога и да споделя. Все е нещо, нали?

Posted in за вселената | No Comments »

да си направим бюджет

Напоследък (да се чете - вече не само в кръчмата след третата ракия) всички станахме в някаква степен политолози, социолози, икономисти, а тези дни дори започнахме да натаманяваме и бюджета на държавата. Както се вижда от картинката, всъщност всичко е много просто и почти като наука…

Posted in ля-ля | 1 Comment »

Lenovo E520

След като преди няколко дни харда на лаптопа си замина, го смених с по-нова машинка - Lenovo Thinkpad Edge E520 - Процесор i3 2330; 4GB RAM и 500GB HDD.

Дръпнах едно инсталационно CD на debian и го подкарах. Нещата за отбелязване:

Wireless:
08:00.0 Network controller: Intel Corporation Centrino Wireless-N 1000
От wiki.debian.org/iwlagn разбрах, че само трябва да разреша на debian да си инсталира от non-free (несвободен софтуер) firmware-iwlwifi пакета и да пусна iwlagn модула. За момента работи безпроблемно.

Ел.подпис:
Не знам как е при другите доставчици на сертификати, но Инфонотари имат wiki, а в него секция за linux - wiki.infonotary.com/wiki/Категория:Linux - и преди няколко години, когато го пусках за първи път, и сега, четеца, картата и подписването във Firefox се подкарват за отрицателно време.

Принтер:
Преди около 4-5 години, когато взех Samsung ML-1520 ми направи впечатление, че на кутията пишеше, че поддържа linux. Рядко срещам хардуер, който изрично указва това. Безпроблемно съм го пускал на няколко компютъра с 2-3 клика, но тук ударих греда. Принтера се инсталира, печата тестова страница и… до там. Рестарт, още една страница… пак увисва.

Оказа се, че му трябва splix пакета, който съдържа някакви 2.0 версии на .ppd файловете, които вече работят нормално.

Touchpad:
На Lenovo-то е леко странен с бутони отдолу и отгоре, а самият тъчпад е мултитъч. След инсталацията само можеше да се движи курсора. Нямаше натиск, скрол… Ключът от палатката е в wiki.debian.org/SynapticsTouchpad и конкретно създаването на /etc/X11/xorg.conf.d/synaptics.conf - във wiki-то има даден работещ пример.
Който се е сетил за Trackpoint-а е голяма работа. Движите курсора без да движите пръста; само с наклон в нужната посока, а ъгъла му дава ускорение. Свиква се буквално за 5 минути. Евала!
Със задържане на средния бутон и тракпойнта може да се скролва; трябва ви пакета xinput и един файл: .xsessionrc в домашната директория. Описано е на thinkwiki.org/wiki/How_to_configure_the_TrackPoint

Някой беше решил, че Fn клавиша (поставен най-долу в ляво) ми е по-важен от Ctrl и функционалните клавиши на горния ред… Неправдата вече е поправена от BIOS-а. Трябва да видя дали не мога да спра тъчпада и да остане само тракпойнта.

Все още не съм си играл с четеца на карти, синия зъб и видео ускорението.

Posted in linux | 4 Comments »

нови филми 2010

Нови, нови, колко да са нови… става въпрос за първата половина на годината (май нищо не съм писал тая година…).

Kick-Ass е филм по комикс за супер герои. Тъпо, нали? Гледах го по случайност, а то пък взе, че ми хареса Сега, верно, че има малко тийн позиране пред огледало “ар ю толкинг ту ми!?” по пижама, което можеше да се поореже леко, но пък се оказа, че героите са реални и много забавни

Ако търсите нещо с добре поднесена идея за морал и много кютек в комикс стил от 9 годишно момиченце - това е вашия филм

8/10 - сладка дъвка, полезна за зъбите.

Мисия Лондон - най-касовия bg филм от… нямам представа колко години. На Аватар в първата му седмица, успях да си намеря що годе добро място. На Мисията през 4-5-тата седмица салона беше пълен, освен две места в краищата на първия ред пред екрана. След няколко седмици все пак се добрах (и то безплатно) до това чудо невиждано и се оказа, че си е струвало (гледането, а не безплатният билет ;)).

Бай Ганьо във всичките си образи е плъзнал навсякъде и въпреки всичко, продължава да е тъмен балкански субект с много претенции. Нямаше го тупането в гърдите и виковете “Булгар, булгар!”, но пък представлението пред кралицата с многото огън си беше едно към едно. Качествено изпълнение и забърсването на малко английска атмосфера също доста спомага за да кажа, че това е един от филмите за тази година - 9/10.

Хищници - след недоразуменията AvP, това е като глътка свеж въздух… на планета опасана с джунгли, в която грозните извънземни си устройват ловни хайки. Супер екшън от 80/90-тарски тип. Изключете си логиката и стиснете спусъка

Бих го приравнил на първия Хищник, който като класика в жанра, свидетелства за качество. Е, ако сте фенове на този тип кино Иначе, що годе обективно погледнато, една оценка 7/10 стои добре, да.

Inception a.k.a. Генезис е новото филм на Нолан, който си направи име с това, че няма негов филм, който да е бил оплют от критиката или публиката, което си е странно…

Та, този път имаме обир. Един нов свят, в който може да влезеш в (под)съзнанието на човек и да откраднеш идеите му. Не, не е толкова лесно. Сега си представете, че трябва да посеете идея в нечий мозък, като жертвата трябва да я приема за своя. Може ли изобщо да стане това?

Не отделяйки поглед от екрана не усетих как дойде края и хванал с две ръце стола съсредоточено наблюдавах дали ще падне пумпалчето

Из нета се въртят 1001 теории кое, как и защо става във филма. На мен не ми пука. Няма значение дали тотема ще се върти безкрайно или не. Няма значение дали всичко е сън или не. Това просто не е важно, на Коб не му пука, на мен също…

При първа възможност ще го гледам пак. 9/10, защото можеше да се представи и по-добре.

Posted in филми | 1 Comment »