Задочни репортажи за България
07.02.16 – 22:57„Задочни репортажи за България“ от Георги Марков дълго време дори не влизаше в плановете ми за четене. Почти не помня България от преди 1989 год., а и никога не съм бил запален по историята. Защото това на практика си е поглед към миналото, отдавна отминало време… или поне така смятах, преди да започна книгата. Репортажите покриват някои сфери (от гледна точка на автора - като студент, работещ като инженер, учител, писател, както и с връзките му с властта) от живота по време на „комунистическият“ режим. Така е останал известен, а и все още болшинството хора лепят два вида етикети - комунизъм и капитализъм. Авторът обаче не ни показва комунистическа България. В началото, още докато е студент, в България се налага тоталитарна власт, подчинена на едноличното управление на Сталин. И дори след смъртта на диктатора, България остава подчинена на съветската власт като не взема почти никакви собствени политически решения. Разбира се, пропагандната машина работи и изгражда светлият комунистически идеал, но това е само параван, оправдание, което се използва за всяко действие на властта. Пиесата „Комунисти“, която е поръчана да напише Марков така и не е представена, защото показвала, какви са били комунистическите идеали преди 1944 год. Базираната на документи и факти, проучени от Марков, пиеса през 1969 год. се е разминавала с налаганата от пропагандата идеология, удобна на тогаващната власт.
„За всички това беше свят на истинската, пълната свобода, на истинското братство, на безкомпромисната справедливост, на премахването на границите, на възпитанието на хората в любов и толерантност, на премахването на всички органи и институти за потисничество, на взаимната човешка искреност, на правото на труд и достоен живот… Или, накратко, те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници. На човек може само да му настръхне косата, когато съпостави идеалите на това поколение с осъществената действителност.“
Политическата демагогия винаги е съществувала. Разликата в това, което рекламира властта и това, което се случва в действителност. Дори и сега, слушайки новините и сблъсквайки се с реалността, човек лесно може да види, че управниците явно живеят в някаква алтернативна вселена случайно пресичаща се с нашата собствена. И докато четях репортажите за един вече отминал режим, то не можех да не направя паралели с текущата ситуация в България. Етикетите, разбира се, вече са различни. Идеалите, към които се стремим също. Но властта, сякаш окопала се зад високи стени, живее и „твори“ в своя собствена алтернативна вселена, която виждаме само описана с думи…
Марков подробно описва как навремето са били подчинени журналистите и писателите, опитомени да пишат само на удобни теми, щедро насърчавани да пропагандират линията на партийната вихрушка. Официално цензура няма, но автоцензурата, която всеки сам си е налагал, за да може да получи гластност… е толкова удобна практика, че нашата власт щедро черпи вдъхновение и с успех прилага историческото наследство на тоталитарният режим. Разбира се, сега всеки може да пише и публикува, каквото си поиска. Но в национален ефир през медийните групи се процеждат само удобни за властта въпроси и отговори. А на всяко неудобно мнение и позиция се поставя етикет „опит за покушение срещу избранниците на народа“. Става интересно, само когато два враждуващи лагера се борят за повече власт, но това рядко се случва публично, заради общите бизнес интереси. А обикновеният човек чувства само непоносимост и безизходица:
„Почувствувах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си. Помислих си, че от много години не бях се радвал на нищо, че всичко беше не само предварително отровено, но и обречено да бъде отровено от това чувство за непоносимост. Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си. Чисто нравствено, това беше усещане за двойна подлост — и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравствено — това беше усещане за безизходица.“
В крайна сметка, въпреки първоначалната си нагласа ми беше изключително интересно да погледна назад и ужасно плашещо да видя приликите със сегашното положение в България. С някои от разсъжденията на Георги Марков не мога да се съглася, други пък са напълно погрешни от гледна точка на времето. Писателят не ни разказва и как се оказал близък до властта по онова време, но това не и толкова важно щом човек просто си слага отметка за „непроверено субективно мнение“. В края самият автор завършва с:
„В процеса на тези репортажи аз се старах с най-голямо усилие да дам точна и обективна картина на живота, чийто свидетел бях… Все пак аз бях активен участник в този живот и това би могло да бъде обяснение, ако някъде моята емоционалност е засенчила обективността.“
2 Responses to “Задочни репортажи за България”
“Писателят не ни разказва и как се оказал близък до властта по онова време”
Разказва, момче, но ти или не си прочел всичко, или, което е по-вероятно, не си разбрал всичко.
Докато работи като инженер, Марков написва един роман (”Мъже” се казва романа). Романа толкова много се харесва и на четящата публика и на властта в България, че моментално го изстрелва в Съюза на писателите - а това е елитна организация, приближена до властта по дефолт.
By Нео on May 8, 2016
Това да, но не съм убеден, че само един роман (който, признавам си, не съм чел), колкото и да е добър (или удобен) би му дал такъв контакт с властта. Подозирам, че има и допълнителни детайли и нишки, които не са попаднали в книгата по една или друга причина.
By stealth on May 8, 2016