Как спрях да се тревожа…

19.06.16 – 20:01

Както са проклинали древните китайци - да живееш в интересни времена! Две световни сили водят студена война. Въпреки че никой не иска да поеме отговорността от започването на нов световен конфликт, всяка от страните действа по всички възможни не преки начини да нанася щети по противника. Въоръжава сателитите си, насърчава прокси военни действия, налива купища пари за пропаганда (или по ново му - хибридна война), провеждат се мащабни учения току под носа на лошите, самолети летят и всяват паника…

Gentlemen, you can’t fight in here! This is the War Room.

И един човек, отказал се с достатъчно власт да хвърли първият камък, да даде началото на дългата верижна реакция от метал и експлозиви, задвижени и насочвани от човек с едничката цел да унищожат човека. Защо? Заради ненавистта си към комунистите? Защото се бои за телесните си течности?

I can no longer sit back and allow Communist infiltration, Communist indoctrination, Communist subversion and the international Communist conspiracy to sap and impurify all of our precious bodily fluids.

Да, последното изречение взриви илюзията. Тук не става въпрос за политиците, които ни управляват в момента. За филмът говоря - Д-р Стрейнджлав или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба. Филм на Кубрик от 1964 год. Как е възможно повече от 50 години по-късно все още да дрънкаме с оръжия по този начин? И все някой идиот ще се намери, да ги използва по предназначение - да убива. Заради телесните си течности.

Mein Führer! I can walk!

Бегом до видеотеката и обратно за да гледате филма. Ако вече сте го гледали, това е точното време да повторите. Явно е нужно.

Библиотеката на Въглен връх

01.06.16 – 22:58

Библиотеката на Въглен връх“ е първата художествена книга на Скот Хокинс. Преди това е писал компютърна литература и се е занимавал с unix/linux. Това последното го разбрах в последствие, но добавя още червени точки към доброто впечатление. „Доброто“ всъщност е доста сухо определение. Ебаси, та’ кни’а к’ръти, бе!

Трудно се описва нещо такова. Мистичен сблъсък с епични мащаби или нещо от сорта. Древни същества с безкрайни познания и възможности. Богове. Аналогията с „Американски богове“ на Геймън е първото нещо, което правите още преди да започнете да четете. Митологичната атмосфера ме гъделичкаше повече като по-добрите неща на Зелазни, например „Една нощ през самотния октомври“, но не само тя. Битка, в която са вложени невъобразими сили и умения, жажда за отмъщение и план кован в течение на години. Но не само това.

Скоро след като тя затвори на президента, кървавата грамада се събуди и наби няколко канелени рулца.

Изключително измислен текст, всеки детайл е напаснат като в перфектен детективски роман (за всяка случка си има подсказки, но нямате шанс да ги навържете смислено докато не стигнете до там), а въпреки всички смахнати неща, които се случват, логиката на действието не накуцва нито за миг. А екшън не е като да липсва. Но Земята не е цел, а просто арена на сблъсъка. Виждаме победата и опустушенията, която оставя тя след себе си. И се оказва, че за разлика от други истории, тук победата не е край, а едно ново начало… Ебаси! Всеки друг, уважаващ себе си (най-вече) автор би направил от това трилогия (от която биха извлачили поне 6 филма) с обещание за още. А аз преди малко затворих един завършен роман. Американец, описващ случка в Америка с американци е сътворил толкова не-американски роман, че чак не мога да повярвам. Между другото, има и зомбита, но не се казват така и вече неособено учудващо - работят в романа и не те карат да започнеш поредната подготовка за зомби-апокалипсис. Ебаси! Прочетете я!

Водосрез

15.05.16 – 14:04

Водосрез“ на Паоло Бачигалупи бе закупен, веднага щом го мярнах, че е издаден. „Момиче на Пружина“, първият му роман, въпреки че не успя да ми влезе под кожата, ме впечатли достатъчно за да следя с интерес автора.

В не много далечното бъдеще климата се променя до такава степен, че водата и водните запаси увеличават съществено значението си. Действието се развива около река Колорадо, от която разпределят порции 5 американски и 2 мексикански щата. Невада, Аризона и Калифорния действат самостоятелно, далеч от федералното правителство, за да си осигурят повече части от водните права, които да им гарантират оцеляване поне в близко бъдеще. На фона на пустинята, завладяла всичко наоколо, хората са започнали изграждането на аркологии (архитектура в симбиоза с екология) - автономни сгради, които се нуждаят от минимално количество външна енергия и вода. Но местата вътре са малко и скъпи, и само малка част от населението има шанс да стъпи вътре. Щатските граници са затворени и хората оцеляващи около помпи монтирани от Червеният кръст с крива усмивка се успокояват, че на север е толкова влажно, че бельото мухлясва… Светът е ужасяващо реален и сякаш не четем фантастика, а гледаме утрешните новини. А новините са ни познати, манипулативни, полуизказани истини, сензационни глупости вместо разумен коментар.

Знаеш ли какво? Не. Въобще не ми пука за лъжите. Истина. Лъжи. Едното или другото, стига да… - тя замлъкна отново и поклати глава. - Не е заради лъжите. Заради премълчаването е. Премълчаването ме побърква. Всичко онова, което не се казва на глас. Всичките думи, които не се изписват. Това ти засяда под ноктите. И след известно време просто те убива. Всичките статии, които се учиш да не създаваш. Всичките истини и лъжи, които никога не отпечатваш, понеже до една са твърде опасни.

Шпионажът властва навсякъде и е пуснал пипала във всяка градска администрация, ровещ за ценна информация, която може да даде предимство. Защото водата в пустинята е стока с крайно количество, от което трябва да се докопат, колкото се може повече части. Двойни агенти или такива, които се опитват да работят самостоятелно, неразбиращи какви огромни интереси (и човешки животи) стоят над всичко това.

Библията в книгата - Cadillac Desert - се споменава достатъчно често и вероятно запознатите с нея, биха оценили още по-добре романа, но и без тази информация книгата те поглъща и те изплюва накрая, задоволен по някакъв изкривен начин. Това е история, която те сгабчва и атмосфера, която те кара да се оглеждаш, къде си си оставил праховата маска. Всичко е явно добре обмислено и работи. А забележките ще ги спестя, не защото са опасни, а защото са незначителни и е по-добре без тях :) Прочетете „Водосрез“, заслужава си!

Екс орбита

07.05.16 – 16:31

Екс орбита“ на Васил Георгиев е странно нещо. На задната корица пише, че е иронична антиутопия, с което мога да се съглася. Но за увлекателен и динамичен биопънк роман, бих поспорил.

Рекламата е голямо нещо. Чух интервю с автора по радиото, звучеше интересено, а известно време по-късно, вземайки си новата книга на Паоло Бачигалупи – Водосрез, се сетих за орбитата - биопънк, сигнално-еко зелено, петролът свърши – все неща, които се срещат, както в романът на Васил Георгиев, така и в предишната издадена в България книга на Бачигалупи – Момиче на пружина. Продадено!

В началото бе София. Добрите, добре познати ни панелки от време оно. Явно и стотина години по-късно. Да, „Екс орбита“ е фантастика, развиваща се близо век напред във времето, но пък социално битовата атмосфера ни е до болка позната. Както разбираме в последствие, политическата обстановка също. Иронична антиутопия от всякъде. Карикатурите на един куп движения, култове, псевдо водачи няма как да не ви накарат да се усмихнете.

Дневникът доказа връзката на българите с Разума още от зората на човешкият род – от Хималаите, от Памир, че дори и от Африка. Доказа, че българи били още онези маймуни, отделили се от шимпанзетата при голямото африканско езеро, около което се заченал човешкият род. Затова днес е ясно, че всеки е преди всичко българин и чак след това човек, че българщината е знакът, който Разумът е дал на хората, за да ги отличи от другите зверове.

За съжаление, авторът не инвестира в изграждането на нов свят. Героите, местата, всичко си е както си го помним от вчера. Да, това явно е било напълно преднамерено, но пък страшно липсва атмосфера. И което е по-лошо, липсва и сюжет. Да, героите пътуват от едно място на друго (разстоянията ми бяха проблемни, но пък това да е кусура), вършат някакви неща и… край. Чувството след като затворих книгата бе като че ли някой ми е пратил връзка за интересен блог пост в Интернет. Мнение, в което има заслужаващи си идеи, пропагандира антиконсумеризма, но пък искат пари за него :)

Кастинг за месия

16.03.16 – 22:03

Кастинг за месия“ на Петър Делчев е религиозен роман, в частност за християнството. Но малко отдалечен напред във времето - 2054 год. - показващ ни под нов ъгъл, как може да се спаси вярата на хората във вярата. Ставаме свидетели на един опит за реформа (реално проследяваме Съборът, който е организиран с участието на католици и православни християни) на догмите, които разделят хората, вместо да ги обединяват. Съвсем не съм навътре в материята, но от читателска гледна точка новите религиозни идеи на автора (предполагам, че са негови собствени) са доста добре логично разписани. Ще ми е интересно да видя някъде коментар на по-религиозни хора и как те възприемат (псевдо)научно изведеният бог и трите му ипостаса.

На фона на Съборът писателят с доста голям размах ни показва и случващото се по света междувременно. Интересни геополитически идеи, в които човек лесно би повярвал. Въпреки, че няма как да няма разминавания, когато прогнозираш нещо дори в сравнително кратък срок (романът е писан 4 години и е издаден през 2012 год.), то няма как да не направи впечатление отбелязаната мигрантска вълна към Европа. Доста актуално в момента, а явно и за в бъдеще. Както прочетох наскоро - гледайте „Децата на хората“, докато все още не се е превърнал в документален филм за Европа. Харесах големите идеи заложени в книгата и с нетърпение ще чакам втората част (да, това е само том I и няма очертан край). Няма как да споме всеки детайл, но понеже наскоро минаха поредните награди Оскар, които отново генерираха повече шум, отколко полезност:

Истинската власт бе в човешкия ресурс и управлението на неговите страсти, мечти и домогвания. САЩ можеха да простят на исляма, че има петрол и иска да го продава на изгодна за себе си цена, но не можеха да му простят, че не будува в нощта на Оскарите.

Разбира се, има и някои проблеми. Няма как да съм сигурен, но религиозната част вероятно е била написана първа, а останалите събития са пришити към нея в последствие. Сякаш имаме разлика в качеството - всичко различно от Съборът се нуждае от стягане, защото има места, където авторът буквално се е олял с писане. Да, това е забавно:

Надигнаха глави какви ли не - неонацисти, еконацисти, черни пантери, жълти тигри, зелени крокодили, защитници на бялата акула, асоциации на пострадалите от НЛО, екоуфолози, уфоеколози и ветерани от „Войната на световете“.

Но когато прочетеш подобна поредица за N-ти път, усмивката става леко крива и се питаш нужно ли е. Аз, лично, много се дразня, когато чувството за време се чупи, когато историята скача напред-назад безпричинно. Някои тъпи филми решават този проблем, като слагат надпис с дата/час, което още повече ме вади от релси :) Смятам, че е била нужна още работа по структурата, за да се наместят по-добре отделните парчета, но нека не издребнявам. Романът е страхотен и въпреки, че се чете малко бавно, доставя доволно количество идеи и наглед реалистичен поглед в бъдещето. И някак удовлетворяващо е, че авторът е българин, а е успял да пренесе действието в произведението си на световна сцена. Има надежда! Дано кастингът завърши подобаващо епично.

The Big Short

07.03.16 – 20:55

The Big Short (Големият залог) е филм, който се опитва да обясни защо и как се случи финансовата криза от 2008 год. Казвам „опитва“, защото незапознатите с терминологията е трудно да наредят пъзела в главата си. А трябва! Финансовият/банковият свят се крие зад помпозно звучащи продукти, завързани термини, отказва да дава обяснения, а в някои страни е противозаконно да говориш против банки. От друга страна, държавата те задължава да ползваш по един или друг начин банковата система, и да „инвестираш“ във финансови инструменти.

В годините след 2008-ма очаквах да се появат повече произведения (в частност и филми), които да информират хората, какво точно се е случило и как са се изпарили парите. Margin Call от 2011 год. без да назовава конкретна фирма ни показа част от краха на борсата. А френският Le Capital (2012) и Вълкът от Уолстрийт (The Wolf of Wall Street, 2013), въпреки че не са пряко свързани с кризата, ни показаха как се случават нещата зад тезгяха на банките. Финансистите (а и не само) разчитат на незаинтересоваността на хората и печелят от нея.

The Big Short или в буквален превод - „Голямото късо“ идва от „къса продажба“ (short selling) - да продадеш нещо, което все още не притежаваш и да го купиш на по-ниска цена след това. На практика ти „залагаш“, че цената на дадена акция (или какъвто и да е друг финансов инструмент) ще падне в бъдеще. Хазарт, да :) Във филмът ни разказват за CDO (някаква форма на ипотечни облигации), които на теория са страшно стабилни и безрискови, докато някой реши да провери, дали е така в действителност. Оказва се, че необслужваните ипотеки растат постоянно, но CDO-тата, които би трябвало да реагират на тези промени, продължават да се продават на цени неотговарящи на реалността. Michael Burry открива надценените ипотеки и играе на късо с парите на фонда, който управлява. Всички знаем какво се случва накрая - в крайна сметка Бъри печели на плюс с 489.34%.

Филмът се опитва да образова зрителите си, без да е скучен като за това допринасят, както актьорите, така и забавните моменти. За да е опитът успешен е нужно и зрителите да се опитат да осмислят финансовият пазар и как работи той. Дали в наша ползва или пък не… Гледайте The Big Short! Помогнете му да постигне целата си!

Отвъд разлома

21.02.16 – 00:56

Отвъд разлома“ е сборник с разкази от Питър Уотс. Същият, написал един от най-добрите научно-фантастични романи, които съм чел в последните няколко години - „Слепоглед“.

Историите са разнообразни, темите също - разчепкват се отново срещи с непознат разум, на какво е способен мозъкът ни, както и не е ли по-добре да променим себе си, вместо околната среда. Ново тук се явява доста (няколко от по-кратките разкази) застъпената религия. Разбира се, съвсем не като нещо, в което се опитва да ни убеди, по-скоро като опити да се погледне от различна гледна точка. В интерес на истината, лично на мен ми е интересно, когато религията се поднася по по-нестандартен начин - тук няма директни ебавки, но Уотс си е доволно критичен.

„Островът“ беше нещото, което ми направи най-силно впечатление. Хора строящи мрежа от хиперпространствени тунели, пътуващи с подсветлинна скорост, ужасно бавно, само напред към безкрая на вселената. Кратък отрязък във времето прекарано с тях, докато се сблъскват с нещо неизвестно, нещо разумно в космосът, стоящо точно на пътят им. Одраскваме само част от историята, която носят със себе си, взаимоотношенията им с изкуственият интелект управляващ кораба, последиците от решенията, които вземат. Не случайно историята е спечелила награда Хюго за най-добра повест през 2010 год.

В „Ниша“ Уотс ни разказва за Лени Кларк - жена, работеща в станция на дъното на океана, но чувстваща се по-комфортно навън във водата със специализираният си костюм, отколкото в клаустрофобичното, скърцащо убежище, което всеки момент може да се смачка под тоновете налягане. По-късно писателят доразвива темата в трилогията Rifters - за модифицираните хора пригодени да работят в дълбоководна обстановка. Още един разказ има в сборника, който също ни води дълбоко под водата -  „У дома“.

Изключително много ми допаднаха всички разкази, въпреки че са писани в доста голям период от време и скачаме от тема в тема. А може би, това е и най-хубавото в подобни сборници. Надявам се, да се появят на български и други негови произведения.

Задочни репортажи за България

07.02.16 – 22:57

Задочни репортажи за България“ от Георги Марков дълго време дори не влизаше в плановете ми за четене. Почти не помня България от преди 1989 год., а и никога не съм бил запален по историята. Защото това на практика си е поглед към миналото, отдавна отминало време… или поне така смятах, преди да започна книгата. Репортажите покриват някои сфери (от гледна точка на автора - като студент, работещ като инженер, учител, писател, както и с връзките му с властта) от живота по време на „комунистическият“ режим. Така е останал известен, а и все още болшинството хора лепят два вида етикети - комунизъм и капитализъм. Авторът обаче не ни показва комунистическа България. В началото, още докато е студент, в България се налага тоталитарна власт, подчинена на едноличното управление на Сталин. И дори след смъртта на диктатора, България остава подчинена на съветската власт като не взема почти никакви собствени политически решения. Разбира се, пропагандната машина работи и изгражда светлият комунистически идеал, но това е само параван, оправдание, което се използва за всяко действие на властта. Пиесата „Комунисти“, която е поръчана да напише Марков така и не е представена, защото показвала, какви са били комунистическите идеали преди 1944 год. Базираната на документи и факти, проучени от Марков, пиеса през 1969 год. се е разминавала с налаганата от пропагандата идеология, удобна на тогаващната власт.

За всички това беше свят на истинската, пълната свобода, на истинското братство, на безкомпромисната справедливост, на премахването на границите, на възпитанието на хората в любов и толерантност, на премахването на всички органи и институти за потисничество, на взаимната човешка искреност, на правото на труд и достоен живот… Или, накратко, те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници. На човек може само да му настръхне косата, когато съпостави идеалите на това поколение с осъществената действителност.

Политическата демагогия винаги е съществувала. Разликата в това, което рекламира властта и това, което се случва в действителност. Дори и сега, слушайки новините и сблъсквайки се с реалността, човек лесно може да види, че управниците явно живеят в някаква алтернативна вселена случайно пресичаща се с нашата собствена. И докато четях репортажите за един вече отминал режим, то не можех да не направя паралели с текущата ситуация в България. Етикетите, разбира се, вече са различни. Идеалите, към които се стремим също. Но властта, сякаш окопала се зад високи стени, живее и „твори“ в своя собствена алтернативна вселена, която виждаме само описана с думи…

Марков подробно описва как навремето са били подчинени журналистите и писателите, опитомени да пишат само на удобни теми, щедро насърчавани да пропагандират линията на партийната вихрушка. Официално цензура няма, но автоцензурата, която всеки сам си е налагал, за да може да получи гластност… е толкова удобна практика, че нашата власт щедро черпи вдъхновение и с успех прилага историческото наследство на тоталитарният режим. Разбира се, сега всеки може да пише и публикува, каквото си поиска. Но в национален ефир през медийните групи се процеждат само удобни за властта въпроси и отговори. А на всяко неудобно мнение и позиция се поставя етикет „опит за покушение срещу избранниците на народа“. Става интересно, само когато два враждуващи лагера се борят за повече власт, но това рядко се случва публично, заради общите бизнес интереси. А обикновеният човек чувства само непоносимост и безизходица:

Почувствувах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си. Помислих си, че от много години не бях се радвал на нищо, че всичко беше не само предварително отровено, но и обречено да бъде отровено от това чувство за непоносимост. Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си. Чисто нравствено, това беше усещане за двойна подлост — и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравствено — това беше усещане за безизходица.

В крайна сметка, въпреки първоначалната си нагласа ми беше изключително интересно да погледна назад и ужасно плашещо да видя приликите със сегашното положение в България. С някои от разсъжденията на Георги Марков не мога да се съглася, други пък са напълно погрешни от гледна точка на времето. Писателят не ни разказва и как се оказал близък до властта по онова време, но това не и толкова важно щом човек просто си слага отметка за „непроверено субективно мнение“. В края самият автор завършва с:

В процеса на тези репортажи аз се старах с най-голямо усилие да дам точна и обективна картина на живота, чийто свидетел бях… Все пак аз бях активен участник в този живот и това би могло да бъде обяснение, ако някъде моята емоционалност е засенчила обективността.

Твърде лош, за да умре

23.01.16 – 21:12

Твърде лош, за да умре“ на Франсин Матюс би трябвало да е шпионски трълър. Имаме Иън Флеминг, който преди да измисли Джеймс Бонд реално е работил в разузнаването (както всъщност и авторката на тази книга е работила като анализатор за ЦРУ). Имаме също Чърчил, Рузвелт и Сталин планиращи операция Овърлорд, част от която е дестанта в Нормандия, където през Ламанша се прехвърлят около 160 000 хиляди войници в първият ден. Но историята вече я знаем и там не навлизаме в детайли. Това, което ще чопли любопитството ни до края на книгата е, че сред делегациите на Чърчил и Рузвелт има немски шпионин, който предава информация от мястото на събитието. Live!

Разбира се, трябва да се запази в тайна кога и къде съюзниците ще открият вторият си фронт срещу нацистите. Тук романът изведнъж завива и спира. Получаваме стандартно криминале, където всички са в една стая, а сред тях има убиец. Започва подробно запознаване с всеки от стаята като, разбира се, всички са навързани и оплетени като черва. За щастие, поне не оставаме затворени в една сграда до края. От Кайро летим до Техеран, а накрая получаваме и малко екшън.

В крайна сметка, ако на заден план не се случваха исторически решения и не бяха замесени, както тримата съюзници, така и Флеминг, и Алън Тюринг с няколко реплики по телефона, то щяхме да имаме не особенно оригинално криминале. С тях нещата стават по-поносими и задържат интереса до края. Не съм разочарован, но реално няма и какво да похваля - книжка за убиване на няколко часа.

Кривата на щастието

13.01.16 – 22:27

Кривата на щастието“ от Иво Иванов е книга, която трудно може да се определи. Тя съдържа спортни статии, които са били публикувани в българската преса. Аз съм тооолкова далече от спорта, че май няма накъде повече (особено сега след околоновогодиншите празници…). От друга страна, може да се каже, че книгата е събрала кратки разкази, представящи истински събития. Което също не ме ентусиазира особено - не ми се четеше поредният филм „по действителен случай“. Въпреки доста широкият отзук при излизането, много време измина докато се реша да я пробвам. По чисто технически данни това не беше моята книга. След почти година време, докато я завърша, все още не съм сигурен, че това е моята книга, но не мога да не отрека въздействието ѝ.

Историите, въпреки спортната си насоченост успяват да влязат под кожата, а доста често и да те хванат за гърлото… Не бих се опитал да отделя някои от късчетата живот в книгата, не мога да преразкажа най-доброто. Искам просто да споделя, че чувството, което остана в мен след последната страница е оптимизъм… и удовлетворение. Чудя се дали бих я препоръчал… не знам, но пък ме накара да съживя блога и да споделя. Все е нещо, нали? :)